Какъв е истинският избор на българина? Предпочитаме ли да „виреем“ и да мълчим в една псевдо парламентарна държава или искаме гласът ни да бъде чут веднъж, но дали завинаги?!
В България животът може да не е толкова лек, колкото в останалите държави, но тази година и то съвсем скоро на българите ще се даде възможността да отразят реалните си гласове и позиции.
2 в 1, но този път не е кафе, а президентски избори и референдум в едно, предстои да се състоят на есен, а българските граждани вече предвкусват свободата на своя глас.
6 ще бъдат основните въпроси, разглеждани на референдума, а 6 не е дяволско число? Президентските избори са ясни – процедурите са общоприетите, но референдумът засяга пряко гласа на обществото. В една демократична република каквато е България – би трябвало да се осланяме на мотото „Глас народен – глас Божий“. Но не гласът, потъпкван и забравен от години, а „гласът на истината“, за който хиляди хора копнеят.
Дали невъзможността да бъде изтрито робското мислене от съзнанието на българина или страхът от едно ново начало и непознатия кръгозор, е основната причина за нашето мълчание?
Както „клиентът е цар“, така и аналогично „гражданският глас трябва да бъде чут“. Но кой ни слуша? Та нали, за да слушаш първо трябва да се научиш да чуваш! Изглежда, че гласовете на гладните майки и бездомните деца отекват и трогват единствено сърцата на хората извън парламента.
Обсебени от „тежкия си делник“ властимащите наистина ли са слепи за ситуацията в иначе невероятно красивата ни държава – дори и те не могат да отговорят. Крачки се правят стремглаво назад, а единствените хора, които могат да променят това са гражданите. Не гражданите „на думи“, а обществено съюзените чеда на Майка България, биха допринесли за излизането й от калта.
В България максимата „Всяко чудо за три дни“ не спира да важи с пълна сила, а дните минават много по три. Хората страдат – държава спи, а Висините са далеч! Ние сами ли си създаваме този свят с огледална и непрестанно влошаваща се композиция? Колкото повече се крием в така или иначе ипотекираните си домове, толкова по-благоприятна става обстановката – гласът ни да бъде нечут.
Не искам да прибягвам към нелепи сравнения с „останалия свят“, защото такива са напълно излишни. Живеем тук и сега и трябва да се борим за една по сплотена и обичаща нация. Недопустимо е брат – брата да мрази, деца да бъдат изнасилвани, а жени погубвани!