2 ЮНИ. Часът е 12 по обед. Сирените напомнят, че е денят на Ботев и падналите за свободата на България. ВСИЧКИ! Независимо от политическа принадлежност, убеждения, вяра и пристрастия. Жертвали са живота си, за да я има все още на картата тая земя „като една човешка длан”.
Спирам на тротоара, както съм го правил през всичките си досегашни години. Съвсем изненадващо току до мене спира малка кола, от нея излиза младеж на не повече от двайсет и две-три години, събира ръце пред гърдите си и навежда глава.
Почти едновременно с него, само че в обратната посока спират още две коли и техните водачи или собственици – няма никакво значение как ще ги наречем – застават в подобни уважителни пози. Похвално!
Значи, тия съвсем млади хора имат памет, историческа памет за миналото на своя, на нашия народ, а аз определих действията им като ИЗНЕНАДВАЩИ. Защо?! Имам навик сутрин да „се разхождам” по блоковите програми на националните телевизии. В повечето случаи се поддавам на някакъв мазохизъм, като слушам неграмотната, но пък достатъчно претенциозна реч, която се разлива щедро от екрана. Не за нея ми е думата сега.
Попадам на авторитетна водеща /не и според мене/, която убедено заявява, че интелигентната и можеща част от българския народ своевременно е напуснала държавата ни и се е устроила къде ли не по света. Важното е, че е разбрала навреме да бяга от Родината си. Е, щом е интелигентна и можеща, как няма да разбере! Тук сме останали – то се подразбира, нали – второ и трето качество хора, определение, което кореспондира с мнението на премиера ни отпреди време, че той „разполага с такъв некачествен матриял”.
Как да му се сърдиш, че не успява в намеренията си да изведе останките от разпадащата се България на подобаващо място сред останалите страни от Европейския съюз?
Няма да го коментирам, има си мнение, споделя го, дали аз или втори и трети ще се съгласи или не – много важно! От девет милиона, колкото бяхме преди четвърт век – нали тогава започнахме да се демократизираме и да се равняваме по цивилизования свят – да сме останали шест или най-много седем. Все цвят на нацията, все умни и проспериращи, независимо дали са образовани и наистина способни българи или неграмотни и трудно оправящи се не само с българския език ром. Народонаселение, което за останалия свят е българско.
Убеден съм, че с високата си способност на адаптивност, пък и с професионализъм, мнозина са успели по света. Не за тях ми е мисълта, нали все пак са цветът на нацията. На мои роднини синът и снахата от две години са в Лондон – той е тенекеджия, тя – камериерка в махленско хотелче, иначе – той е магистър по икономика, а тя – дипломиран юрист.
Дъщерята на мой колега повече от двайсет години живее в южните преградия на Лос Анжелес заедно с дъщеричката си – родена в САЩ – и съпруга си. Тя с педагогическо образование, той – университетски преподавател по английска литература. Е, след съответното обучение тя сега е санитарка, а той години наред разнасяше пици, докато се „уреди” в кабинката на подземен паркинг. И малката подробност – всяка сутрин пътуват 120 км на север до работните си места и вечер се връщат, за да се радват на успешния си работен ден.
Не ми се иска да пропусна щерката на мои приятели, която със завършена Консерватория и перспективата да концертира ТУК, също е санитарка ТАМ… Мога да давам още примери, но тогава няма как да избягам от обвинения в тенденциозност, а не такава ми е целта.
Казах и повтарям: сигурен съм, че мнозина са намерили своята втора родина и ще живеят в пъти по-добре, отколкото в ограбената ни България. Но с лека ръка да определяш, че те са цветът на нацията, а останалите тук са некачествена стока, за мен звучи неприлично. И обидно за момчетата, които спряха до тротоара и излязоха от колите си, за да почетат Ботев и всички паднали за България със смирено сведени глави.