Най-важният избор. Историята за лъва, белоглавия орел и мечката

Свързани Статии/Новини

14 ЮЛИ

15.07.2016

Шампионатът на „първите пъти” вече е в историята

12.07.2016

Медии, власт, корупция и само един въпрос „Къде е границата?“

10.07.2016

Ще ви разкажа една история за един белоглав орел и една мечка, които вечно спорели кой е по-силен, кой е по-могъщ, кой е по-уважаван в животинския свят. От началото на техния неспирен дебат много животни се раждали и умирали, много директни и индиректни битки са се водели помежду им. В продължение на десетилетия орелът и мечката се опитвали да разделят фауната, но проблема бил че и двамата хищници искали по-голямо парче, повече последователи, повече власт с живота на обикновените същества, които се надявали поне половината си земно съществуване да изкарат в мир с останалите. Разбира се имало е и моменти, когато някое от останалите по-нисши и слаби животни надигало глава и белоглавият орел и мечката се обединявали в името на общия враг.

Един от най-ожесточените двубои започнал през есента на далечната 1939 година, когато черен орел, носещ на врата си пречупен кръст, нападнал животните от съседната гора. Мечката, усещайки миризмата на кръв нападнала и тя, но не предвидила, че черният орел се движел на изток към нейната гора. Скоро след нападението, извършено над мечката от нейния съюз, тя изтичала смъртоносно ранена при своя истински и единствен враг – белоглавият орел. Така започнала една от техните битки, в които са от една и съща страна. Скоро след като изглозгали и последния кокал на черния орел битката помежду им продължила, там от където е спряла.

Междувременно южно от горите на мечка управлявал лъвът. Със самочувствието на господар на животните, с богато и славно минало, лъвът се впускал в големите битки, но все избирал грешната страна, която да заема и всеки път плащал с парче от тялото си. Гордостта не му позволявала да се откаже и продължавал да се бори за едно по-добро бъдеще на животните в неговата савана. През годините той заставал зад мечката, заставал и зад белоглавия орел. Настъпило мир на земята. Всички животни си имали собствен господар, всеки господар си имал съюзници, а съюзниците имали врагове, които обаче не нападали, защото уж живеели в мир. Лъвът също имал съюзници, но гледал и с едното око към мечката, която в миналото спасила живота му и той се чувствал задължен. Царят на саваната не бил злопаметен и помнел само добрите деяния на господаря на северните гори, простил му всички злини. Лъвът не можел да загърби своят някогашен спасител, за когото дори смятал че му е като по-голям брат. И така продължило неговото лутане с години, ту гледал към белоглавия орел, ту се обръщал към мечката…

Къде сме ние?

Без значение дали ще избираме Иван, Симеон, Сергей или Бойко всеки обещава едно и също – по-добро бъдеще. Ако по-доброто бъдеще се изразява в поредното присъединяване към някое обединение, то моите най-искрени поздравления господа, по-доброто бъдеще е новото настояще. След отделянето ни от разпадащия се Варшавски договор и отдавна гинещия Съветски съюз, ние недочакали даже трупът на бившите ни съюзници да изстине, се втурнахме в търсене на нови. Намирайки се на повече от благоприятно местоположение, България винаги е била желан съюзник или марионетка (зависи от гледната точка) на останалите държави. След преговорите продължили 14 години влязохме в НАТО през 2004 година. Така ние успяхме да намерим мястото си към момента, в случай на война поне щяхме да имаме някой, който не по собствено желание, а по-скоро по задължение да застане зад нас. След НАТО намерихме и нови дружки, но този път само от Европа. С присъединяването ни към Европейския съюз и всички процеси за евроинтеграция, проведени в страната ние се превърнахме в едни истински европейци, е с по-ниски заплати, но все пак европейци. Правомощията, които имаме са като на останалите страни членки, почти съм склонна да предложа френския девиз „Свобода, равенство, братство“ да се превърне в такъв на ЕС. Свободни сме в избора си, в коя от останалите държави от съюза да живеем. Равни сме с Германия, Франция, Испания, Румъния и така нататък, макар и в последно време определени страни да вземат решения за съдбата на отлъчилата се от стадото овца. И сме и братя, когато сме обединени около обща кауза, като да върнем бежанците по родните им места. Но биваше ли да търсим по-доброто бъдеще в нов съюз, в нов договор? Не се ли научихме поне малко от грешките правени в миналото?

Лъвът, който попадна между лапите на мечката и ноктите на белоглавия орел

Безкомпромисен факт е, че политиката на Европейския съюз е с проамериканска насоченост. Вероятно това се дължи на отношенията между страните от НАТО, които също са част и от ЕС. Самият факт, че пет от общо шестте държави основателки на Евросъюза, три години по-рано са сред учредилите Северноатлантическия договор, говори сам по себе си, че отношенията между двете обединения са близки, което пък от своя страна довежда до твърдението, че ЕС гледа повече към САЩ, отколкото към Русия. Като член и на двете организации, България се предполага че трябва да заема позицията на Европейския съюз и да държи на приятелските отношения със САЩ, заради общото си членство в НАТО. Да, обаче тази ни позиция охлажда иначе почти роднинските ни отношения с Русия, които поддържаме десетилетие след десетилетие без значение от формата на управление в страната ни. И ето как се озоваваме в една от най-неизгодните за България ситуации.

На кръстопът между изтока и запада, миналото и бъдещето

Много често България се представя като страна, която се намира чисто от географска гледна точка, на кръстопът. В последно време страната ни се намира и на кръстопът, който е повече политически отколкото географски. На път сме най-после да изберем дали да гледаме и с двете очи на изток или на запад, а не както до сега с едното в едната посока, а с другото в другата. Изборът няма да е лесен, защото както в повечето случаи е ставало накрая ние ще „оперем пешкира“ от взетото решение. От едната страна стои миналото, свързващо ни с Русия, до известна степен по задължение, заради наложилото се твърдение, че дължим свободата си на тях, което в действителност е било случайно стечение на обстоятелствата, тъй като преди военните действия от 1877-1878 са се водели още 11 войни между Русия и Османската империя. А от другата е бъдещето, което ни води на запад към Новия свят. Избирайки, страната на нашите съюзници от НАТО и ЕС (което по всяка вероятност ще се случи) ние ще си създадем един могъщ враг в лицето на братска Русия, което пък ще наруши мира в Черно море и всичките му подразделения, за които ОЧИС отговаря. Заемайки, нейната позиция излиза че се обръщаме срещу алианси, в които членуваме, което пък е с разрив с договорите, които страната е подписала. Най-общо казано и в двата случая губим. Но в крайна сметка трябва да сме свикнали, дали САЩ ще разположат ракетни установки до нас, насочени на изток, или Русия ще насочи към нас заради колективни решения на НАТО, все се явяваме потърпевши.